С годините бях позабравил някои неща от миналото, които бях видял с очите си, а повечето ги бях чул само от близки. Все пак съзнателния ми живот преди промените не беше кой знае колко. Днес обаче гледах филм по БНТ Сат. Тая същата телевизия, която много от вас намират за смешна. Та там, както във всяка друга смешна телевизия гледах един смешен филм, който се казваше "Развод по албански". Несмешните телевизии не показват такива филми. Несмешните телевизии пускат комедии и ни принуждават да забравим и да простим или обратното. Филмът е български, но сякаш за да ни накара автора да възприемем идеите му като истински гласът зад кадър е на английски. Все едно чужда телевизия е дошла да се интересува безпристрастно за живота на хората по време на комунизма. Който се е интересувал от миналото знае, че Албания вероятно беше сред най-тежките политически режими, които сме имали в Европа.
Преди да разкажа с две думи за какво ставаше дума във филма искам само да кажа - не проумявам защо за толкова години не видях подобен филм за хора в България.
Филмът разказва за животът на три смесени семейства в Албания между чужденци и албанци. По-точно това, което се случва от момента, в който част от семейството или цялото семейство е обвинено в държавна измяна от тайните служби. Сценарият е ясен - по това време нещата се случват бързо. След кратък процес всички обвинени са в затвора. Няма да коментирам зверствата и гадостите, които в детайли показва филма. Ще опиша само последствията за тези семейства. Едното семейство, ако не се лъжа между албанец и албанка, не се виждат помежду си повече от седем години. Животът им се променя тотално, но това им дава повод да направят голямо и сплотено семейство. Другото семейство - между албанец и полякиня - жената излиза от затвора с помощта на полската държава, но е депортирана веднага за Полша и в общи линии е смачкана от болести. Давали й наркотици в затвотра, от което се увредил мозъка й. Третото семейство - между албанец и рускиня беше най-потресаващо. Не съм добър по фактологията, но запомних името на жената - казваше се Воля. Воля, за разлика от другите във филма, беше със сравнително нормално изражение въпреки тежкия живот, който е имала. Вероятно името й приляга много добре. Докато била в затвора мъжът й я оставил. Тя помислила, че е бил принуден от властите, но след като мъжът й се оженил повторно тя разбира, че всички са се отрекли от нея като враг на народа. След като е освободена тя се опитва да се свърже с мъжа си, който не й позволява да види дъщеря си. По-късно намира начин да се свърже със сина й, който живеел в затънтено село, но той също не желае да контактува с нея (това е още преди промените). Жената заминава за Русия при роднини и остава да живее там. Едва след промените жената вече се чува със сина си свободна.
Има още доста потресаващи подробности, които вече ми се губят, доста фактология имаше, а както казах не съм добър разказвач. По-интересното е, че авторът на филма се беше постарал да открие хората, които са отговорни за това престъпление. Съдията, прокурора и още някой, не разбрах точно каква длъжност заемаше. И тримата не изпитват вина за случилото се, съдийката, която се е срещнала с част от потърпевшите дори не разбира за какво точно трябвало да се извини. Прокурорът пък зададе въпрос към водещия - от къде имате тези документи (документите, въз основа на които са осъдени хората) и че това било незаконно да имат тези документи.
Та... се запитах трябва ли да прощаваме на такива. Да простим ли? Запечата ми се в съзнанието един от потърпевшите как казва, ще цитирам по памет "Хората ми казват - трябва да простиш, такива бяха времената, а той се пита "Аз за какво да простя, взеха ми живота, взеха ми семейството, взеха ми малкото, което имах, дори ми конфискуваха скъсаните чаршафи! За кое да простя?"
На тоя фон някакви агенти/посланици (на кого посланици не е ясно) щели да осъдят външния министър за това, че ги отзовал защото не счита за редно агенти на ДС да представляват България. В тяхно лице аз виждам съдийката, която не вижда за какво има да се извинява и прокурора, който с назидателен тон пита "Кой ви даде тези документи? Ако знаех, че ще ме питате за това нямаше да идвам изобщо>"
Другото, което искам да попитам още веднъж е защо не е направен такъв филм за хилядите по лагерите и изобщо пострадалите от комунистическия режим в България? И всъщност ако има такъв къде да го чакаме, по смешна или по несмешна телевизия?
На първият ден ще спя до 14:30, след това ще се излежавам поне още 40 минути. После ще си обуя късите панталони и ще изляза.
На вторият ден ще слушам касетки на моно касетофона. Няма да правя абсолютно нищо друго. Ще гледам като в ступор как се въртят ролките на касетката и лентата се навива от едната на другата. После ще сменям касетката, а през това време ще връщам с молив любимото парче. Касетофонът има странни твърде механични копчета, направени от интересен материал. Даже имат мирис.. и трябва да ги натиснеш здраво за да свършат каквото искаш. Преглъщам жадно музиката - новата музика за смилане и старата - любимата. Толкова много хубава музика, а имам само един ден да я чуя. Толкова много хубава и стойностна музика. Чудно ми е на хората как си губят времето по цял ден да ходят на работа вместо да слушат музиката. Цели албуми - съкровища. Купища!!!
На третия ден.. кога за последен път сте лягали в тревата и сте я усещали да гъделичка ушите ви.. да чувствате присъствието й с периферното си зрение докато гледате убийствено синьото небе прорязано от някой самолет. Кога за последно сте лежали в трева и не сте мислели за мръсотията, кърлежите.. ей така с чисто съзнание да се насладите на още един прекрасен ден.
Миризмата на пролет и дъжд, топъл дъжд или по-скоро такъв, от който не ти става студено. Дъжд, който пречиства съществото ти и е като благословия за всяко нещо, което докосва. После топлият вятър, от който ти става студено и ти иде да си свалиш ризата..
Да откриеш някое ново кътче, на което все още не си ходил, за което не си предполагал, че съществува. Да търсиш какво има зад ъгъла и отвъд възвишението. Нови хора, какво правят тук. Стругове, стругари и стружки, миризма на карбид, с който почиствахме каплите на колелото, за да изглеждат по-лъскави... Тогавашния тунинг... на колело, това имаше и толкова бяхме пораснали.
На шестия ден с колелото пак въртиш педалите, а веригата кара светът да се върти около теб. Красива чешма с две бронзови лъвски глави, от които водата щедро шурти, тежка и студена, благодатна и утоляваща.
Влаковете, дали ще изчезнат или ще ги спрат, не искам да мисля за това. Целите двойни седалки са направени от зелена кожа. Понякога беше зверски горещо от парното, понякога от някъде изтичаше пара и ставаше мъгла с метален привкус. Стъклото е мръсно, а на обърнатия пепелник пише БДЖ. А друг път времето е каквото трябва да бъде и колкото трябва да бъде.. хоризонтът е далеч от отворения прозорец и бяга вътре в него все едно има избор къде да отиде.
На осмия ден ще се страхувам, че ми остават само още девет дни. Цял ден.. Ще заровя глава във възглавницата, за да не виждам това.. Времето изтича..
На деветия ден ще е мрачно, но все пак след дъжда. Все още не ти се ходи много навън защото дрехите не са за такова време. Имаш само къси панталони и тениска и един старичък пуловер, но не е нито за пуловер, нито е толкова топло, че да можеш по тениска. Но си сигурен, че утре ще е по-топло и ще има какво интересно да се прави.
На десетия ден ще бъде зверска горещина. На сянка се диша тежко, а слънцето тежи около тон на гърба ти! От онази жега в 14:30-15:00 часа, която сякаш кара всичко живо и неживо да застине и да чака прохладата. Излизаш навън и сипваш чаша вода в алуминиевото канче. Водата също е топла, но когато полееш тила си над коритото на чешмата разбираш, че все пак помага да преживееш по-комфортно.
На единадесетата вечер се разхождам сам след нов горещ ден. Купувам си семки. Сядам на една пейка и гледам хората. Не ме е срам, че съм направил боклук пред мен. Много хора минават и различни, интересни, усмихнати, говорят си, харесват се помежду си. Минувач - каква хубава дума.
Вечерта на дванайсетия ден слизам от автобуса. Студено е, около нулата. Ако бях по-близо до реката вероятно щеше да има мъгла. Уличните лампите осветяват асфалта. Надничаш по прозорците да видиш някой и нещо по пътя към къщи. Интересен полилей..
Тринайсетия ден е от онези, в които разбираш, че нещо вече го няма. Небето пак е приветливо, но е по-наситено синьо от лятното. Комшията прави лимонада. Хубава е.
Четиринайсетия ден ям грозде. Успокоявам, че все пак имам още ден два. За това ям още грозде. А следобед ям дебела филия от мекия хляб тип Добруджа, дебело намазана с домашна лютеница и с разточително големи парчета сирене. Някой може ли толкова да си разчекне устата. И аз не мога, но не се оплаквам!
На петнайсетия ден съм решил да не мисля, че времето ми тук е към края си свършва. Но пък какво да правя. Губя си времето с глупости защото се страхувам и това не ми дава възможност да помисля как да прекарам по-пълноценно оставащите часове.
Шестнайсетия ден.. отврат трябва да си събера багажа и да свърша някои други досадни неща преди да си тръгна. Трябва и да си припомня нещата, които без усилие забравих през тези дни.
Ден седемнайсет - тръгвам си рано сутринта. Свито ми е, не зная дали ще се върна пак. От друга страна знам - докато помня ще мога винаги да се върна. Ще се върна! Има панаир. Дано другия път остана и за панаира. Обичам от онези фунийки с крем. Дали ги правят още?
Ще ме извините, но след този концерт е трудно да отделя повече от изречение за групите преди Whitesnake. Просто ще е пилеене на енергия, каквато загубихме всички на стадиона в чакане на Judas Priest. Затова ще започна в обратен ред.
Какво беше и какво не беше концерта на Judas Priest - не беше от онези концерти, в които изпълнителите сякаш се пестят или не са във форма. Без да преувеличавам този концерт сякаш беше (извинете за неуместния израз, но няма по-точен) лебедовата песен на Халфорд. Едновременно кадифен и могъщ глас. Никъде не спести висок тон, а въздухът му сякаш идваше от компресор.
Размазващ стоманен звук, през който парчетата звучаха много, много по-твърди от студийните варианти. Определено някои от тях звучаха неузнаваемо подобрени, не че имаше слабо парче, но метаморфозата беше забележителна.
Сетлист, който като съдържание и размер се доближи максимално до 60-те парчета, които съм си представял, че биха могли да се включат в идеалния (имагинерен, разбира се) концерт на Джудас. 21 парчета за един концерт - това е отлично постижение за банда 20 годишни келеши, а не за набедените старци дето уж били останали без дъх. Е, който от неверниците беше на концерта е замлъкнал форевър с глупостите.
Мъчно ни беше на всички, че не можехме да сме по-енергични и нямаме вече глас. Дано да са го разбрали това Халфорд и компания. Исках да пея, но от гърлото ми излизаше вече само глухо боботене, исках да крещя по-силно, но вероятно едва съм достигнал децибелите на стара кола с тъкмо сменен ауспух. Какво да говорим за дефектите след присъствието на деветчасов концерт, не се оплаквам никак даже, но все пак толкова време без да подгъна крак не бях стоял и като дневален в казармата (до колкото я имаше по мое време вече). Не остана незасегнат мускул или сухожилие, 12 часа след концерта ушите ми все още бучат и обхвата на слуха доста ми е стеснен. Кръста и краката вече почти не ме болят. Гласът ми е басов и доволно дрезгав, но все пак имам глас, значи е могло да крещя повече, но в кой ли момент точно, не спрях.
Всичко, абсолютно всичко си беше на мястото в този концерт. Светлинни ефекти, жив фон на сцената, а не статичните картинки или най-много видеостена, които сме свикнали да виждаме по концертите, огньове в унисон с музиката, лазерни ефекти. Много хеви метъл вкус и чувство, отношение, любов бяха вложили дизайнерите на шоуто, като постигнаха ефект, който може да се сравни с помпозното като ефекти шоу на Kiss, коети видяхме през 2008 година.
Хей.. ентусиазмът ми не спира, искам да говоря за Джудас и никак не искам да повярвам, че ще се откажат. Това не може да приключи току така. Искаме си дедовците! Жалко, че не видяхме K.K.Downing редом до Glenn Tipton, който наистина изглеждаше толкова млад, къде са тръгнали да се отказват тези хора?
Благодаря, че го имаше този концерт... Ще го помня цял живот освен ако не ме хване някаква жестока склероза, че да си забравя майчиното мляко дето се казва. Не искам и не вярвам, че се отказват.. Но пък може дедо Халфорд да дойде сам.. знае ли човек. Не че ще е същото.
Кажете сега, какво да напиша на тоя фон за другите групи. Няма, наистина няма какво. КОНЦЕРТЪТ на Whitesnake беше там под дъжда на ст. Академик преди три години. Този пак беше жесток, но просто на фона на Judas Priest тази вечер всичко бледнее. Ковърдейл пак ни обичаше и ние него, Дъг Олдрич пак беше брилянтен на китарата и изглеждаше като 20 годишен.. Реб Бийч се бъзикаше с предните редове на публиката. Сетлист с най-доброто.. Е, звукът при снейк беше по-зле, главата ми точно тогава се разкънтя, нещо саундчека ли не си свърши работата, басовете ли изпуснаха, не зная, но така или иначе всички техни любими парчета си вървят в главите ни на успореден autoplay, така че какъвто и да е звука няма значение. Някъде там се приключи и с основната част от ресурса на моя глас от пеене и крещене :)
Кой ръб вкара Mike and the mechanics между групи като Saxon и Whitesnake. Забелязвам, че това нещо не се коментира в други обзори на концерта. Някак все едно да не ги обвинят в нещо. Ами да, не беше на място и то направо си беше много неуместно. Хайде този въпросния ръб да ми обясни как си представя 160 килограмов метъл изглеждащ като мейдънката на Айрън Мейдън с кубинки и вълнени чорапи и елек, който може да покрие Райхстага .. как си представяте този човек да маха с ръчички към посоките на света: "from the west side to the east side, from the north side to the south". Не коментирам техните качества, наистина страхотни музиканти и парчетата им са чудесни да ги слушаш по радиото и на концерт, обаче на ДРУГ концерт. Изключвам разни расистки подмятания по адрес на Andrew Roachford, които можеше да се очакват и се случиха от разни глупаци дето забравиха Фил Лайнът и Джими Хендрикс. Въобще пълно недоразумение. Вероятно групата са си тръгнали сериозно обидени, но кой е виновен - нито те, нито публиката дето бяха дощли 99.99% да гледат Снейк и Джудас, а те са групи, да, вероятно от същия калибър, но със съвсем различни слушатели. Ей Богу, напъвах се зорлем да припявам щото им знам поне половината парчета, но не става. Там бях отишълза друго.
Saxon бяха на ниво, изсвириха и изпяха част от добрите си парчета, а за мен остана неудовлетворението, че не чух любимата ми Ride Like the Wind.
Slade бяха приятна изненада със сценично поведение и изобщо сценично присъствие. Не ги познавам кой знае колко като репертоар, но ми бяха доста симпатични и приятни за слушане.
И така - в заключение - снощи беше ВЕЧЕР, КОЯТО ЩЕ ПОМНИМ ВИНАГИ заради Халфорд, Типтън, Хил и Травис (петия.. да ме извинява, симпатяга е, добър е ама си искахме K.K.)
И дано снощи някак сме успели да ги разубедим всички ние дето бяхме там пред тях. Дано са успели да почувстват, че още им е рано да си тръгват. Искаме още, ИСКАМЕ ОЩЕ-Е-Е-Е: (тълпата приканва) ЕЙ, ЕЙ, ЕЙ, ЕЙ, ЕЙ...
