Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Всичко, което ме вълнува..
Автор: mcalavera Категория: Други
Прочетен: 110913 Постинги: 25 Коментари: 51
Постинги в блога от Ноември, 2011 г.
Толкова ми е препълнено.. Имам нужда да се върна, за няколко дни да се върна.. или по-точно за седемнайсет дни.

 

На първият ден ще спя до 14:30, след това ще се излежавам поне още 40 минути. После ще си обуя късите панталони и ще изляза.

 

На вторият ден ще слушам касетки на моно касетофона. Няма да правя абсолютно нищо друго. Ще гледам като в ступор как се въртят ролките на касетката и лентата се навива от едната на другата. После ще сменям касетката, а през това време ще връщам с молив любимото парче. Касетофонът има странни твърде механични копчета, направени от интересен материал. Даже имат мирис.. и трябва да ги натиснеш здраво за да свършат каквото искаш. Преглъщам жадно музиката - новата музика за смилане и старата - любимата. Толкова много хубава музика, а имам само един ден да я чуя. Толкова много хубава и стойностна музика. Чудно ми е на хората как си губят времето по цял ден да ходят на работа вместо да слушат музиката. Цели албуми - съкровища. Купища!!!

 

На третия ден.. кога за последен път сте лягали в тревата и сте я усещали да гъделичка ушите ви.. да чувствате присъствието й с периферното си зрение докато гледате убийствено синьото небе прорязано от някой самолет. Кога за последно сте лежали в трева и не сте мислели за мръсотията, кърлежите.. ей така с чисто съзнание да се насладите на още един прекрасен ден.

 

Миризмата на пролет и дъжд, топъл дъжд или по-скоро такъв, от който не ти става студено. Дъжд, който пречиства съществото ти и е като благословия за всяко нещо, което докосва. После топлият вятър, от който ти става студено и ти иде да си свалиш ризата..

 

Да откриеш някое ново кътче, на което все още не си ходил, за което не си предполагал, че съществува. Да търсиш какво има зад ъгъла и отвъд възвишението. Нови хора, какво правят тук. Стругове, стругари и стружки, миризма на карбид, с който почиствахме каплите на колелото, за да изглеждат по-лъскави... Тогавашния тунинг... на колело, това имаше и толкова бяхме пораснали.

 

На шестия ден с колелото пак въртиш педалите, а веригата кара светът да се върти около теб. Красива чешма с две бронзови лъвски глави, от които водата щедро шурти, тежка и студена, благодатна и утоляваща.

 

Влаковете, дали ще изчезнат или ще ги спрат, не искам да мисля за това. Целите двойни седалки са направени от зелена кожа. Понякога беше зверски горещо от парното, понякога от някъде изтичаше пара и ставаше мъгла с метален привкус. Стъклото е мръсно, а на обърнатия пепелник пише БДЖ. А друг път времето е каквото трябва да бъде и колкото трябва да бъде.. хоризонтът е далеч от отворения прозорец и бяга вътре в него все едно има избор къде да отиде.

 

На осмия ден ще се страхувам, че ми остават само още девет дни. Цял ден.. Ще заровя глава във възглавницата, за да не виждам това.. Времето изтича..

 

На деветия ден ще е мрачно, но все пак след дъжда. Все още не ти се ходи много навън защото дрехите не са за такова време. Имаш само къси панталони и тениска и един старичък пуловер, но не е нито за пуловер, нито е толкова топло, че да можеш по тениска. Но си сигурен, че утре ще е по-топло и ще има какво интересно да се прави.

 

На десетия ден ще бъде зверска горещина. На сянка се диша тежко, а слънцето тежи около тон на гърба ти! От онази жега в 14:30-15:00 часа, която сякаш кара всичко живо и неживо да застине и да чака прохладата. Излизаш навън и сипваш чаша вода в алуминиевото канче. Водата също е топла, но когато полееш тила си над коритото на чешмата разбираш, че все пак помага да преживееш по-комфортно.

 

На единадесетата вечер се разхождам сам след нов горещ ден. Купувам си семки. Сядам на една пейка и гледам хората. Не ме е срам, че съм направил боклук пред мен. Много хора минават и различни, интересни, усмихнати, говорят си, харесват се помежду си. Минувач - каква хубава дума.

 

Вечерта на дванайсетия ден слизам от автобуса. Студено е, около нулата. Ако бях по-близо до реката вероятно щеше да има мъгла. Уличните лампите осветяват асфалта. Надничаш по прозорците да видиш някой и нещо по пътя към къщи. Интересен полилей..

 

Тринайсетия ден е от онези, в които разбираш, че нещо вече го няма. Небето пак е приветливо, но е по-наситено синьо от лятното. Комшията прави лимонада. Хубава е.

 

Четиринайсетия ден ям грозде. Успокоявам, че все пак имам още ден два. За това ям още грозде. А следобед ям дебела филия от мекия хляб тип Добруджа, дебело намазана с домашна лютеница и с разточително големи парчета сирене. Някой може ли толкова да си разчекне устата. И аз не мога, но не се оплаквам!

 

На петнайсетия ден съм решил да не мисля, че времето ми тук е към края си свършва. Но пък какво да правя. Губя си времето с глупости защото се страхувам и това не ми дава възможност да помисля как да прекарам по-пълноценно оставащите часове.

 

Шестнайсетия ден.. отврат трябва да си събера багажа и да свърша някои други досадни неща преди да си тръгна. Трябва и да си припомня нещата, които без усилие забравих през тези дни.

 

Ден седемнайсет - тръгвам си рано сутринта. Свито ми е, не зная дали ще се върна пак. От друга страна знам - докато помня ще мога винаги да се върна. Ще се върна! Има панаир. Дано другия път остана и за панаира. Обичам от онези фунийки с крем. Дали ги правят още?


Категория: Лични дневници
Прочетен: 1706 Коментари: 0 Гласове: 0
Търсене

За този блог
Автор: mcalavera
Категория: Други
Прочетен: 110913
Постинги: 25
Коментари: 51
Гласове: 49
Спечели и ти от своя блог!
Архив