- Когато играчите със слаби изяви са болшинство, а играчите с желание за игра и победа се броят на пръстите на едната ръка на пострадал дърводелец. (удивително добре пасва на двата отбора)
- Когато "собствениците"/управляващите - пернишки лентяи/проводници на мениджърски интереси правят от голяма - по-голяма глупост все едно футболен отбор любим на милиони фенове може да бъде опитно поле за търпението на хората (да, дори за собственици не може така)
- Когато за треньор е назначен световен футболен "корифей", който просто не се нуждае от коментар. (макар че прехваления карпузен специалист вече си отиде с нежелание и като че загатна, че не той бил виновен.. а кой, аз ли?!)
- Когато отборът е пълен с мързеливи чужденци, кой от кой по-схванат и неориентиран (изключвам Нелсън и до някъде Маркиньос, но пък дебело подчертавам Тибони, Шеридън и Платини и още знайни и незнайни, известни и неизвестни) Това е валидно и за националния отбор от времето, когато отборът бъкаше от набедени за футболисти родом извън страната, които дори няма нужда да събират тен на черноморието.
- Когато отборът стремглаво лети към дъното на класирането все едно това е целта на занятието. За националния какво да кажем - той не е мърдал от дъното.
- Когато погледнато като цяло няма никаква мисъл за българския футбол - нито по отборите има дисциплина, нито има мисъл за бъдещето, нито се мисли за децата, които ще играят само след няколко години редом с мъжете.
- Когато за футболистите е по-важно да се поизпотят в чалгаджийницата, отколкото на тренировка или по време на мач.
Когато, когато, когато..
Тогава просто не се стъпва на стадиона повече. В противен случай и ние самите ставаме проводници на безумните политики и интересчета.
Призовавам всички фенове, не ходете на мачове, не и на мачове на ЦСКА и националния отбор. Не и докато виждаме всичко това. Не и докато не се види поне една положителна крачка.
След време дойдоха избори и попитах дедото за кой е гласувал. Той без всякакво притеснение ми заяви, че е гласувал за БСП. Погледах го като втрещен известно време и го попитах защо. А той без колебание отговори "А ти какво искаш, да плюя на целия си живот ли?"
Оставям случката без коментар, всеки може да прецени сам за себе си какво е значението й.
Но бих желал на нейния фон да чуя мнение за изявлението на Фидел Кастро, какво означава за човек да признае грешките си след толкова години.
Фидел Кастро изненада обществеността с рядко изказване по въпросите на вътрешната политика на Куба. Бившият президент призна, че комунистическият режим вече не работи в страната.
Революционният лидер Фидел Кастро заяви пред американски журналист, че
кубинският комунистически модел не работи
– рядко признание от човек, който стоеше встрани от вътрешните дела на страната, откакто се оттегли от властта преди четири години. Фактът, че нещата не вървят както трябва на карибския остров, не е новина, коментира „Sunday times”. Братът на Фидел и настоящ президент, Раул, е заявявал същото нещо не веднъж.
Категоричната оценка от страна на бащата на кубинската революция от 1959 г. обаче със сигурност предизвиква учудване.
В интервю за списание The Atlantic magazine Фидел заяви: Кубинският модел вече не работи дори за нас”. В интервюто Кастро коментира и събитията, довели до Карибската криза от 1962 г., изострила отношенията между САЩ и СССР.
Той разкритикува и президента на Иран Махмуд Ахмадинеджад заради неговите антисемитизъм и враждебно отношение към Израел.
Откакто не е на власт, бившият президент беше съсредоточил вниманието си върху международните въпроси и рядко се изказваше за Куба и нейната политика.
Атмосферата била неблагорпиятна. Освен това пречела и завистта от хора, противници на синята фланелка му пречили. Ами вуйчо, теб от Левски преди бая време те уволниха, а и в каква възка го казваш това при положение, че става дума за националния отбор. Може ли да загубиш с националния отбор и да цитираш четвъртфинал за ШЛ.
Може ли да се лежи на стари лаври и да мислиш, че това ще ти помогне пред тактически грамотни отбори, които знаят какво правят на терена, за разлика от разглезените манекени от нашия отбор.
Не искам и да правя генерализиране като обявя целия отбор за некадърници, но и в мача с Англия пролича, че има двама или трима играчи, които си дават зор, а останалите са наясно, че докато Мъри, Наско и Боби са начело на футбола в България мястото в националния ни отбор им е в кърпа вързано. То не са синчета и зетьове, не са мениджърски интереси, истинско чудо.
Може и да не се хареса на много хора, но Мъри заслужи етикета, който му сложи Емо Костадинов след мача "Г-н Никой". Защото какво ме е грижа мен какво си направил преди години след като още едни квалификации приключиха безславно. А след като г-н Никой си харесва националния отбор по този начин предлагам да си го вземе и да си цъкат мачленца на спокойствие някъде.
В продължение на първата тема от блога на El Ingenioso Hidalgo mcalavera, известен още като Сашо ще продължим да взимане интервюта от него в опит да покажем възможно най-правдоподобно неговата същност. mcalavera се съгласи да ни даде няколко интервюта, които ще публикуваме последователно в няколко дни, а може и в повече, зависи кога ще дойде пратката с вестникарската хартия...
В.: Здравейте, как сте тази мрачна утрин?
О.: Благодаря, въпреки мрачното време настроението ми е чудесно. Знам че над намръщените облаци има един човек около четирдесет годишен, посръбва си от чая с мащерка без захар, изпънал е крака върху холната масичка и неангажирано хвърля поглед в сутрешния вестник докато всъщност се опитва да проследи поредната класация по VH1. Заедно с това през главата му мудно преминават планове на другият ден да напусне топлата и уютна вила и да отиде за риба на реката...
В.: Нещо се отплеснахте, струва ми се.
О.: Сериозно?!? ... ... Ъ-ъ-ъ ... Просто записвай..
-> До следобеда човекът свърши няколко неща, които не му отнеха прекалено много енергия, отиде до гаража и взе едно сандъче с разсад марули и ги засади в парника, който предния ден бе завършил успешно с помощта на комшията. Всяка марулка беше прилежно засадена на около десет сантиметра от следващата. Накрая се получи една прилична леха. Когато той си представи как ще изглежда тя след няколко месеца остана доста доволен от свършеното и дори му дойде мерак да засади и чесъна. До към 11 часа беше приключил с полските забавления, тогава слънцето започна леко се показа зад мързеливите облаци. Топлината му беше още слаба, но беше съвсем осезаема. Беше едва началото на март месец и не му беше лесно да затопли земята след последното застудяване. Човекът се сети, че може да си извади от двора червеи за стръв. След няколко копвания в земята откри два тлъсти червея, но трябваше да изкара още. Усети слънцето да прежуря в тила му и изтри потта под яката на карираната си памучна риза. До към 12 бе изкарал солидно количество червеи и бе приготвил такъмите. Донагласи сателитната антена, изми се, защото го домързя да се изкъпе и си полегна леко пред телевизора. Включи на порно канала, но там имаше прекалено позната картина - неособено красива госпожица, която лигавеше закривения (естествено огромен) член на някакво фитнес копеле, което, като цяло, не му се стори достатъчно атрактивно. Затова превключи отново на VH1 и го остави като фон, взе си снощния роман и отвори на сгънатата страница и забеляза, че събитията които се развиват на тази страница не му бяха познати. Явно е чел механично, тъй като беше изморен от вчерашната работа. Спомни си, че по това време за първи път му хрумна, че може да иде за риба.. реши, че е по-добре да отиде на реката. Той обичаше да лови риба на реката, язовирите му допадаха по друг начин, нооо.. реката, реката тече, в нея има живот, тя се развива, понякога е пълноводна, друг път - не. Даде си сметка, че обича да ходи за риба не толкова заради тръпката от улова, колкото за да поседи няколко часа край реката като наблюдава всички събития които се случват наоколо. Тези събития бяха само на пръв поглед маловажни и стига да се вгледаш достатъчно добре разбираш защо е така.. животът във и около реката.., а и движението й беше толкова завладяващо...
Крайчеца на книгата със сгънатата страница беше паднал в устата му и вече беше олигавен...
Това бе най-добрият му приятел от детинство. Макар, че всичко от онези безгрижни дни се бе променило и никога, никога нямаше как да се случи така че да се върне назад, Приятелят оставаше онзи човек, на когото винаги можеше да разчита ако не на друго, то поне на един честен и прям разговор, на топла усмивка, макар и (само привидно) насмешлива, а всъщност изпълнена с добронамереност. Въобще това бе едно приятелство без необходимост от правила, закони, мерки и аксиоми. То беше приятелство основано на много общи трудности и радости и на нищо за подялба (както се бе случило с много други хора, които бе наричал приятели.) "Готов ли си?" попита той, а човекът смотолеви извинение под носа си и помоли да го изчака да се изкъпе.
Вечерта прекараха в единствената свястна кръчма в града, където звучеше що годе свястна музика. Собственикът на кръчмата бе просто още един от Тях, макар че го правеше без да занимава никого с вътрешния си свят. Но това бе просто неговият начин.. и Човекът уважаваше това. Човекът бе опитал да го заговори на няколко пъти, но собственикът отвръщаше с ясни знаци, че не би допуснал никой на подобно разстояние. Кръчмата работеше на загуба вече години наред, но Собственикът не се отказваше макар да беше очевидно, че всичките му спестявания отиват за поддържка на това място, като че това е била целта на живота му. И кой знае, може би наистина беше. "Мамка му - всичко разбирам, но защо ако има и един пушач в заведението всичкият дим идва у мен" - измрънка Човекът. Той остави щеката на билярдната масата и се изправи леко, за да разтърка очи. При това движение удари с глава лампата над билярдната маса и изпсува, заедно с което неволно бутна няколко топки, които се оказаха под него. "Стига толкова за тази вечер, без друго келешите до бара чакат вече повече от час за масата. Да си довършим пиенето и да се прибираме." - каза Човекът. Всъщност вътрешно се радваше, че четирите момчета са се прилъгали да дойдат тук, където няма други техни връстници, поблазни го мисълта, че са тук заради Музиката, а не заради факта, че билярдът струваше само половината пари. Двамата седнаха на масата и откъм бара се чуха възгласи на облекчение, че чакането е свършило. Докато довършваха напитките си двамата наблюдаваха мълчаливо какво се случва под светлината на лампата, която Човекът все още усещаше на тила си. Момчетата бяха по-заети да коментират някаква случка от деня, отколкото да вкарват очуканите от ползване топки, смееха се гръмогласно без да се притесняват, че наоколо има и други хора. Неволно и двамата, всеки за себе си, но и някак заедно, се върнаха в юношеските си години, когато всяка вечер правеха почти същото. "Каква беше разликата" - замисли се Човекът - "Дали не съм прекалено горд, че си мисля, че живеехме по-пълноценно от тях сега". Вместо отговор в гърлото му се изсипаха последните капки от ароматния коняк, който симпатичната и някак загадъчна барманка му бе наляла. Чудесно беше, че имаше такова момиче, което знаеше точно как да сервира коняка - в предварително загрята и достатъчно широка чаша. Тя му харесваше, вероятно ако беше двайсетина години по-млад щеше да си опита късмета или поне да си помечтае. Заедно с последната мисъл на лицето му се изви усмивка. "Какво има" - попита приятеля. "Нищо - кефя се, че има с кой да пия по едно на спокойствие. Радвам се, че си тук, друже!" Каза Човекът като бодро го потупа по рамото - "Хайде да ставаме!" След няколко пряки Приятелят сви по своя път, а Човекът продължи сам, като умишлено забави крачка, за да преживее повече от хладната вечер. Беше достатъчно тихо, за да отекват в околните къщи стъпките му. По-долу жужеше трафопост, а през цялото време спътник му бяха ококорените звезди, половината луна и дъхът му под тук там уличното осветление. Външната врата изскрибуца по специфичния начин, дааа, всичко май бе както едно време.
следва продължение (кога и защо - не знам :) )
