първа част  

... събуди се от слънцето, което се беше извъртяло достатъчно и вече надничаше нахално през прозореца с югозападно изложение. Полежа блажено още малко, като се наслаждаваше на тишината в стаята. За пореден път обърна внимание на шарките и релефа на тапетите, струваше му се, че линиите образуват своеобразни магистрали, които тръгват кой знае от къде и свършват почти на същото място. Сетне се сети, че беше затворил буркана с червеите и се притесни, че не беше надупчил капачката за да влиза въздух. Пътьом се изпика в тоалетната, което бе придружено с освобождаване на някои насъбрали се газове, което му донесе двойно облекчение. Вървейки към двора, където бе оставил буркана, се замисли по някои екзистенциални въпроси. "Дали животът ми би бил по-приятен ако имаше малко повече тръпка в него?" "Защо избрах да се върна в провинцията след като цял живот съм живял в големия град" "Чакай малко! Защо казах "...да се върна" Та аз не съм роден тук и целият ми живот винаги е зависел от псувните в задръстването, злобните погледи в службата, кавгите в тъй наречения ми дом.., какво толкова ме свързваше с това място?" Въпросите го върнаха в детството му и пред него започна да се открива един нов-стар; един различен свят, който сякаш съзнанието му си бе наложило само да забрави с упоритостта на мухата, която с часове се блъска в стъклото на прозореца и не може да проумее "какво толкова ме спира да изляза навън, мамка му?!" Сети се за пътуването с влака, странните хора, които се качваха и слизаха а той все оставаше до последната спирка... Спомни си бабите, които носеха кошници с чаршафените покривала отгоре, които бяха равномерно зашити с бял конец. Спомни си за един чичо, които си позволи да го забавлява с разни доста пиперливи, че и вулгарни анекдоти. За няколко красиви момичета, които се бе случило да пътува и за скритите погледи. Една дори се оказа, че пътуваше към неговата спирка и по време на дългото пъруване той дори се бе осмелил да я заговори... После излязоха на кафе... Веднъж.... Усмихна се докато ръгаше машинално капачката с шилото за обувки на покойния му дядо, което почудо бе останало от старата къща. Спомни си и вятъра през отворения прозорец, поклащането на листата на крушите от преминаващия влак, миризмата на траверсите намазани с машинно масло, на слама.. миризмата на топлото, миризмата на "гара" и пак се усмихна. Миризмите бяха съществена част от впечатленията му в детството и юноществото. Разръчка пръстта, за да се увери, че червеите са живи. Да-а, всичко беше наред. Спомни си и вечно разваления мотор на дядо си, с който той само веднъж го докара от гарата. Спомни си и червените рейсове от гарата до къщи, които все спираха на различни спирки заради ремонти на пътищата тук и там. Отново стигна до заключението, което дори не беше облечено в думи. Той не дължеше нищо на големия град без значение, че беше роден там. Всъщност явно беше, че сърцето му е родено точно тук. И макар, че всичко беше вече съвсем различно и в двора, и в махалата, и на чаршията тук.. въпреки всичко това място му беше много по-близко. Тук се чувстваше уютно, хората бяха от по-различно тесто и макар и те да имаха кусури.. Чу стъпки зад гърба си, обърна се и се зарадва на познатата усмихната физиономия...