Това бе най-добрият му приятел от детинство. Макар, че всичко от онези безгрижни дни се бе променило и никога, никога нямаше как да се случи така че да се върне назад, Приятелят оставаше онзи човек, на когото винаги можеше да разчита ако не на друго, то поне на един честен и прям разговор, на топла усмивка, макар и (само привидно) насмешлива, а всъщност изпълнена с добронамереност. Въобще това бе едно приятелство без необходимост от правила, закони, мерки и аксиоми. То беше приятелство основано на много общи трудности и радости и на нищо за подялба (както се бе случило с много други хора, които бе наричал приятели.) "Готов ли си?" попита той, а човекът смотолеви извинение под носа си и помоли да го изчака да се изкъпе.
Вечерта прекараха в единствената свястна кръчма в града, където звучеше що годе свястна музика. Собственикът на кръчмата бе просто още един от Тях, макар че го правеше без да занимава никого с вътрешния си свят. Но това бе просто неговият начин.. и Човекът уважаваше това. Човекът бе опитал да го заговори на няколко пъти, но собственикът отвръщаше с ясни знаци, че не би допуснал никой на подобно разстояние. Кръчмата работеше на загуба вече години наред, но Собственикът не се отказваше макар да беше очевидно, че всичките му спестявания отиват за поддържка на това място, като че това е била целта на живота му. И кой знае, може би наистина беше. "Мамка му - всичко разбирам, но защо ако има и един пушач в заведението всичкият дим идва у мен" - измрънка Човекът. Той остави щеката на билярдната масата и се изправи леко, за да разтърка очи. При това движение удари с глава лампата над билярдната маса и изпсува, заедно с което неволно бутна няколко топки, които се оказаха под него. "Стига толкова за тази вечер, без друго келешите до бара чакат вече повече от час за масата. Да си довършим пиенето и да се прибираме." - каза Човекът. Всъщност вътрешно се радваше, че четирите момчета са се прилъгали да дойдат тук, където няма други техни връстници, поблазни го мисълта, че са тук заради Музиката, а не заради факта, че билярдът струваше само половината пари. Двамата седнаха на масата и откъм бара се чуха възгласи на облекчение, че чакането е свършило. Докато довършваха напитките си двамата наблюдаваха мълчаливо какво се случва под светлината на лампата, която Човекът все още усещаше на тила си. Момчетата бяха по-заети да коментират някаква случка от деня, отколкото да вкарват очуканите от ползване топки, смееха се гръмогласно без да се притесняват, че наоколо има и други хора. Неволно и двамата, всеки за себе си, но и някак заедно, се върнаха в юношеските си години, когато всяка вечер правеха почти същото. "Каква беше разликата" - замисли се Човекът - "Дали не съм прекалено горд, че си мисля, че живеехме по-пълноценно от тях сега". Вместо отговор в гърлото му се изсипаха последните капки от ароматния коняк, който симпатичната и някак загадъчна барманка му бе наляла. Чудесно беше, че имаше такова момиче, което знаеше точно как да сервира коняка - в предварително загрята и достатъчно широка чаша. Тя му харесваше, вероятно ако беше двайсетина години по-млад щеше да си опита късмета или поне да си помечтае. Заедно с последната мисъл на лицето му се изви усмивка. "Какво има" - попита приятеля. "Нищо - кефя се, че има с кой да пия по едно на спокойствие. Радвам се, че си тук, друже!" Каза Човекът като бодро го потупа по рамото - "Хайде да ставаме!" След няколко пряки Приятелят сви по своя път, а Човекът продължи сам, като умишлено забави крачка, за да преживее повече от хладната вечер. Беше достатъчно тихо, за да отекват в околните къщи стъпките му. По-долу жужеше трафопост, а през цялото време спътник му бяха ококорените звезди, половината луна и дъхът му под тук там уличното осветление. Външната врата изскрибуца по специфичния начин, дааа, всичко май бе както едно време.
следва продължение (кога и защо - не знам :) )
