С годините бях позабравил някои неща от миналото, които бях видял с очите си, а повечето ги бях чул само от близки. Все пак съзнателния ми живот преди промените не беше кой знае колко. Днес обаче гледах филм по БНТ Сат. Тая същата телевизия, която много от вас намират за смешна. Та там, както във всяка друга смешна телевизия гледах един смешен филм, който се казваше "Развод по албански". Несмешните телевизии не показват такива филми. Несмешните телевизии пускат комедии и ни принуждават да забравим и да простим или обратното. Филмът е български, но сякаш за да ни накара автора да възприемем идеите му като истински гласът зад кадър е на английски. Все едно чужда телевизия е дошла да се интересува безпристрастно за живота на хората по време на комунизма. Който се е интересувал от миналото знае, че Албания вероятно беше сред най-тежките политически режими, които сме имали в Европа.
Преди да разкажа с две думи за какво ставаше дума във филма искам само да кажа - не проумявам защо за толкова години не видях подобен филм за хора в България.
Филмът разказва за животът на три смесени семейства в Албания между чужденци и албанци. По-точно това, което се случва от момента, в който част от семейството или цялото семейство е обвинено в държавна измяна от тайните служби. Сценарият е ясен - по това време нещата се случват бързо. След кратък процес всички обвинени са в затвора. Няма да коментирам зверствата и гадостите, които в детайли показва филма. Ще опиша само последствията за тези семейства. Едното семейство, ако не се лъжа между албанец и албанка, не се виждат помежду си повече от седем години. Животът им се променя тотално, но това им дава повод да направят голямо и сплотено семейство. Другото семейство - между албанец и полякиня - жената излиза от затвора с помощта на полската държава, но е депортирана веднага за Полша и в общи линии е смачкана от болести. Давали й наркотици в затвотра, от което се увредил мозъка й. Третото семейство - между албанец и рускиня беше най-потресаващо. Не съм добър по фактологията, но запомних името на жената - казваше се Воля. Воля, за разлика от другите във филма, беше със сравнително нормално изражение въпреки тежкия живот, който е имала. Вероятно името й приляга много добре. Докато била в затвора мъжът й я оставил. Тя помислила, че е бил принуден от властите, но след като мъжът й се оженил повторно тя разбира, че всички са се отрекли от нея като враг на народа. След като е освободена тя се опитва да се свърже с мъжа си, който не й позволява да види дъщеря си. По-късно намира начин да се свърже със сина й, който живеел в затънтено село, но той също не желае да контактува с нея (това е още преди промените). Жената заминава за Русия при роднини и остава да живее там. Едва след промените жената вече се чува със сина си свободна.
Има още доста потресаващи подробности, които вече ми се губят, доста фактология имаше, а както казах не съм добър разказвач. По-интересното е, че авторът на филма се беше постарал да открие хората, които са отговорни за това престъпление. Съдията, прокурора и още някой, не разбрах точно каква длъжност заемаше. И тримата не изпитват вина за случилото се, съдийката, която се е срещнала с част от потърпевшите дори не разбира за какво точно трябвало да се извини. Прокурорът пък зададе въпрос към водещия - от къде имате тези документи (документите, въз основа на които са осъдени хората) и че това било незаконно да имат тези документи.
Та... се запитах трябва ли да прощаваме на такива. Да простим ли? Запечата ми се в съзнанието един от потърпевшите как казва, ще цитирам по памет "Хората ми казват - трябва да простиш, такива бяха времената, а той се пита "Аз за какво да простя, взеха ми живота, взеха ми семейството, взеха ми малкото, което имах, дори ми конфискуваха скъсаните чаршафи! За кое да простя?"
На тоя фон някакви агенти/посланици (на кого посланици не е ясно) щели да осъдят външния министър за това, че ги отзовал защото не счита за редно агенти на ДС да представляват България. В тяхно лице аз виждам съдийката, която не вижда за какво има да се извинява и прокурора, който с назидателен тон пита "Кой ви даде тези документи? Ако знаех, че ще ме питате за това нямаше да идвам изобщо>"
Другото, което искам да попитам още веднъж е защо не е направен такъв филм за хилядите по лагерите и изобщо пострадалите от комунистическия режим в България? И всъщност ако има такъв къде да го чакаме, по смешна или по несмешна телевизия?
На първият ден ще спя до 14:30, след това ще се излежавам поне още 40 минути. После ще си обуя късите панталони и ще изляза.
На вторият ден ще слушам касетки на моно касетофона. Няма да правя абсолютно нищо друго. Ще гледам като в ступор как се въртят ролките на касетката и лентата се навива от едната на другата. После ще сменям касетката, а през това време ще връщам с молив любимото парче. Касетофонът има странни твърде механични копчета, направени от интересен материал. Даже имат мирис.. и трябва да ги натиснеш здраво за да свършат каквото искаш. Преглъщам жадно музиката - новата музика за смилане и старата - любимата. Толкова много хубава музика, а имам само един ден да я чуя. Толкова много хубава и стойностна музика. Чудно ми е на хората как си губят времето по цял ден да ходят на работа вместо да слушат музиката. Цели албуми - съкровища. Купища!!!
На третия ден.. кога за последен път сте лягали в тревата и сте я усещали да гъделичка ушите ви.. да чувствате присъствието й с периферното си зрение докато гледате убийствено синьото небе прорязано от някой самолет. Кога за последно сте лежали в трева и не сте мислели за мръсотията, кърлежите.. ей така с чисто съзнание да се насладите на още един прекрасен ден.
Миризмата на пролет и дъжд, топъл дъжд или по-скоро такъв, от който не ти става студено. Дъжд, който пречиства съществото ти и е като благословия за всяко нещо, което докосва. После топлият вятър, от който ти става студено и ти иде да си свалиш ризата..
Да откриеш някое ново кътче, на което все още не си ходил, за което не си предполагал, че съществува. Да търсиш какво има зад ъгъла и отвъд възвишението. Нови хора, какво правят тук. Стругове, стругари и стружки, миризма на карбид, с който почиствахме каплите на колелото, за да изглеждат по-лъскави... Тогавашния тунинг... на колело, това имаше и толкова бяхме пораснали.
На шестия ден с колелото пак въртиш педалите, а веригата кара светът да се върти около теб. Красива чешма с две бронзови лъвски глави, от които водата щедро шурти, тежка и студена, благодатна и утоляваща.
Влаковете, дали ще изчезнат или ще ги спрат, не искам да мисля за това. Целите двойни седалки са направени от зелена кожа. Понякога беше зверски горещо от парното, понякога от някъде изтичаше пара и ставаше мъгла с метален привкус. Стъклото е мръсно, а на обърнатия пепелник пише БДЖ. А друг път времето е каквото трябва да бъде и колкото трябва да бъде.. хоризонтът е далеч от отворения прозорец и бяга вътре в него все едно има избор къде да отиде.
На осмия ден ще се страхувам, че ми остават само още девет дни. Цял ден.. Ще заровя глава във възглавницата, за да не виждам това.. Времето изтича..
На деветия ден ще е мрачно, но все пак след дъжда. Все още не ти се ходи много навън защото дрехите не са за такова време. Имаш само къси панталони и тениска и един старичък пуловер, но не е нито за пуловер, нито е толкова топло, че да можеш по тениска. Но си сигурен, че утре ще е по-топло и ще има какво интересно да се прави.
На десетия ден ще бъде зверска горещина. На сянка се диша тежко, а слънцето тежи около тон на гърба ти! От онази жега в 14:30-15:00 часа, която сякаш кара всичко живо и неживо да застине и да чака прохладата. Излизаш навън и сипваш чаша вода в алуминиевото канче. Водата също е топла, но когато полееш тила си над коритото на чешмата разбираш, че все пак помага да преживееш по-комфортно.
На единадесетата вечер се разхождам сам след нов горещ ден. Купувам си семки. Сядам на една пейка и гледам хората. Не ме е срам, че съм направил боклук пред мен. Много хора минават и различни, интересни, усмихнати, говорят си, харесват се помежду си. Минувач - каква хубава дума.
Вечерта на дванайсетия ден слизам от автобуса. Студено е, около нулата. Ако бях по-близо до реката вероятно щеше да има мъгла. Уличните лампите осветяват асфалта. Надничаш по прозорците да видиш някой и нещо по пътя към къщи. Интересен полилей..
Тринайсетия ден е от онези, в които разбираш, че нещо вече го няма. Небето пак е приветливо, но е по-наситено синьо от лятното. Комшията прави лимонада. Хубава е.
Четиринайсетия ден ям грозде. Успокоявам, че все пак имам още ден два. За това ям още грозде. А следобед ям дебела филия от мекия хляб тип Добруджа, дебело намазана с домашна лютеница и с разточително големи парчета сирене. Някой може ли толкова да си разчекне устата. И аз не мога, но не се оплаквам!
На петнайсетия ден съм решил да не мисля, че времето ми тук е към края си свършва. Но пък какво да правя. Губя си времето с глупости защото се страхувам и това не ми дава възможност да помисля как да прекарам по-пълноценно оставащите часове.
Шестнайсетия ден.. отврат трябва да си събера багажа и да свърша някои други досадни неща преди да си тръгна. Трябва и да си припомня нещата, които без усилие забравих през тези дни.
Ден седемнайсет - тръгвам си рано сутринта. Свито ми е, не зная дали ще се върна пак. От друга страна знам - докато помня ще мога винаги да се върна. Ще се върна! Има панаир. Дано другия път остана и за панаира. Обичам от онези фунийки с крем. Дали ги правят още?
